Събота, 16 Февруари 2019 | Светът

На 16 февруари отбелязваме Международния ден на пощальоните и куриерите

16 февруари е Международен ден на пощальоните и куриерите. Честит празник на всички, които се грижат за нашите писма и пратки и които правят всичко възможно, за да пристигнат те на точното място в точното време!

Публикуваме няколко от най-красивите любовни писма, които светът познава:

Атанас Буров до Смарайда Салабашева

„Обичам те с всичката сила, с всичката свежест на първата и последна любов. Мила си ми, по-ценна си ми от всички блага. Без теб животът и светът за мене губят своя интерес. В душата ми пее тържествуващата песен на любовта. Под нейната увлекателна мелодия аз чувствам, че твоето щастие и любовта ми към теб стават славната цел в живота ми, и това съзнание не само не ме тревожи, а, напротив, ме изпълва с щастлива радост.“

Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска

„... А колко хубави чувства изпитах, докато ти беше тук, не искам да ти излагам, защото ще почна пак излияния на чувствата, с които и без това са пълни повече от досегашните ми писма.

Часът е близо 11. Настъпиха пак вечерите, през които няма къде да се ходи, защото навред има много досада и безсмислие. Някога в "Батенберг" ще свирят пак същата програма, която свиреха в петък вечерта. Същите композиции, макар и да не отбирам твърде от музика, аз ще слушам с истинска наслада. Причините за това ти добре познаваш.

Аз дълбоко вярвам, че ще настъпят по-добри дни за нас и тогава всичко ще се изясни и оправи. Докато настъпят те, ние ще пазим миналото въпреки всички спънки и несгоди. Защото в туй неспиране пред спънките и несгодите е висотата на нашата любов.

Вярвай ме и помни:

Димчо

П.П. Много добре ще сториш, ако прочетеш "Виктория" от К. Хамсун, N.64 от "Универсальная библиотека". Дадох я на К. и ти би могла по някакъв начин да я вземеш от него. За нея стана дума в градината, на увеселението, където щеше да бъде чудесно, ако ние, по-усамотени, можехме по-свободно да приказваме из "алеята на усамотението".

Яворов до Мина Тодорова

„Може би никога женски образ не е вдъхнал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са грели с такава чистота... Винаги, като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзрях като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе и цялото ми същество - само една мечта все за тебе. Защо е у мене тая наложителна потреба с тон на изповед всякога, когато искам да те доближа? Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение със своя Бог. Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое блаженство, на което се кланям в живота си. И винаги, когато мисля (за тебе), аз чувствам да витае над мене духът на майка ми... Аз молех нейният дух да застане между нас и ни раздели, ако моята любов ти носи нещастие, или да направлява всяка моя стъпка, за да ти дам щастие. Аз молих нея, защото ясно съзнавам, че всичко добро и ценно, което съществува в натурата ми, е наследено от нея, и всичко лошо - от другаде някъде. Това добро никога не се смесва с лошото у мене - едното и другото всякога са враждували помежду си. И аз чувствам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми. Аз бих бил сега друг човек, ако миналата година не бях те изпускал твърде често из пред очи. И усещайки се тогава достоен за твоята невинност, аз бих намерил думи за тиха молитва към духа на майка си... Но ако ти я казвам тая молитва, с цялата си ужасна откровеност, то е, защото подир нея аз вече се чувствам по-друг... достоен за твоето чувство - и вече не в правото си да го считам - да, твоето чувство към мене, един грях! Ето, аз трябва да ти пратя и двете мои поеми ("Месалина" и "Клеопатра")... Но изпращайки ги, аз те моля да ги хвърлиш в печката непогледнати. Нека твоята душа се не докосва до тях. Аз още веднъж няма да напиша подобни неща, защото ти ще ги четеш. Остани и в бъдеще в чистотата си, мой снежнобял ангел и идеал на моята покварена душа.“

Наполеон Бонапарт до Жозефина

„Не те обичам вече; напротив, ненавиждам те. Ти си ужасна, много непохватна, много глупава, истинска Пепеляшка. Не ми пишеш въобще, не обичаш своя съпруг; знаеш какво удоволствие ми доставят писмата ти и въпреки това не си ми драснала дори случайно няколко реда.

Какво правите толкова по цял ден, мадам? Какви са тези толкова важни дела, които ви ангажират и отнемат времето, през което бихте могли да напишете писмо на своя прекрасен любим? Какво влечение е угасило и отблъснало настрани любовта, нежната и постоянна любов, която му обещахте? Кой е този изумителен нов любовник, който ви е погълнал изцяло, завладял е дните ви и ви пречи да мислите за своя съпруг? Жозефина, внимавайте, в някоя прекрасна нощ вратата на спалнята ви ще се отвори и там ще бъда аз.

Наистина, притеснявам се, моя скъпа приятелко, че не получавам новини от теб; напиши ми бързо четири страници и сподели тези прекрасни неща, които изпълват сърцето ми със страст и наслада.

Надявам се не след дълго да те притисна в прегръдките си и да те обсипя с милиони изгарящи целувки, палещи като слънцето на екватора.

Бонапарт“

Марк Твен до съпругата му

„Скъпа Ливи,

Изминаха 6 години, откакто постигнах първия успех в живота и спечелих теб, и 30 години, откакто провидението подготви почвата за това щастливо събитие, като те изпрати на този свят. Всеки ден, изживян с теб, прави още по-сигурно убеждението ми, че никога не ще пожелаем да бъдем разделени един от друг и че едва ли някога ще можем дори да си представим, че бихме съжалявали за избора си да сме заедно. Днес си ми още по-скъпа, мое дете, отколкото преди една година на същия ден - израснала си и си ми по-мила от първия от тези рождени дни, прекарани заедно, и не се съмнявам, че чувствата ми ще продължават да се развиват така.

Нека да погледнем напред към идващите рождени дни, към нарастващите години и посивелите коси, без страх и без тъга, с доверие, че любовта, която носим един към друг, ще бъде достатъчна да ги направи благословени.

И така, преливащ от любов към теб и нашите дечица, нека този ден ти донесе майчината благодат и достойнство, съпътстващи трите десетилетия!

Винаги твой,

С.Л.К.“

Ален Делон до мъртвата Роми Шнайдер

„Гледам те как спиш. Аз съм при теб, до твоето смъртно ложе. Ти си облечена в дълга червено-черна туника, с бродерии на гърдите. Мисля, че са цветя, но не ги поглеждам. Казвам ти сбогом, най-дългото сбогом, моя кукличке. Аз винаги те наричах така. Не гледам цветята, а твоето лице и си мисля, че си красива, че може би никога не си била толкова красива. Мисля си също, че за първи път в живота си те виждам толкова ведра и спокойна. Като че ли една нежна ръка е изтрила от лицето ти всички грижи и страхове. Гледам те как спиш. Казват ми, че си мъртва. Мисля си за теб, за мен, за нас. Колко съм виновен ? Човек си задава този въпрос само пред този, когото е обичал и когото още обича. Това чувство те залива, после затихва и тогава си казваш, че не си виновен, но си отговорен....Аз съм отговорен пред теб. Заради мен миналата нощ твоето сърце спря да бие. Заради мен, защото преди двайсет и пет години ме избраха за твой партньор в "Кристина". Ти пристигаше от Виена, а аз те чаках в Париж с букет цветя в ръка, който не знаех как да държа. Продуцентите на филма ми бяха казали: "Когато я видите да слиза от самолета, приближете се към нея и й подарете цветята." Чаках с цветята като глупак сред орда фотографи. Ти слезе. Аз пристъпих напред. Ти попита майка си: "Кое е това момче ?" И тя отговори: "Трябва да е Ален Делон, твоят партньор...." И нищо повече. Не беше влюбване от пръв поглед. По-късно отидох във Виена, където се снимаше филмът. Там се влюбих безумно в теб. И ти се влюби безумно в мен. Често сме си задавали вечния въпрос на влюбените: "Кой се влюби пръв ? Ти или аз ?" Брояхме едно, две, три и си отговаряхме: "Нито ти, нито аз! Влюбихме се едновременно!" Господи, колко млади и щастливи бяхме! В края на снимките ти казах: "Ела да живееш с мен във Франция." И ти веднага ми отговори: "Искам да живея с теб във Франция." Спомняш ли си ? Семейството ти, родителите ти полудяха. Цяла Австрия, цяла Германия се възмути. Нарекоха ме узурпатор, похитител на деца. Обвиниха ме, че съм отвлякъл "императрица Сиси". Аз, един, французин, който не знаеше нито дума немски. И ти, кукличке, която не знаеше и дума френски. В началото се обичахме без думи. Гледахме се и се усмихвахме. Кукличке....А аз вече бях Пепе. След няколко месеца аз все още не говорех и дума немски, но ти вече говореше френски така добре, че ние играехме театър във Франция. Режисьор беше Висконти. Той казваше, че си приличаме, че когато свием вежди от гняв, страх или тревога, между тях се появява едно и също V. Той го наричаше "Рембрандовото V", казваше, че то личи на автопортретите на художника. Гледам те как спиш. "Рембрандовото V" е изчезнало. Ти вече не се боиш, вече не си нащрек, защото вече никой не те преследва. Ловът свърши и ти си почиваш. Продължавам да те гледам. Познавам те така добре. Зная коя си и защо си мъртва. Познавам характера ти. Отговарям на другите, че характерът на Роми си е просто характер на Роми. Това е всичко. Оставете ме на спокойствие. Ти беше много уязвима, защото беше хармонична. Дете, което много бързо и много рано стана звезда. И това обясняваше, от една страна, твоите капризи, изблиците ти на гняв и честата смяна на настроенията, както при децата, реакциите ти - обясними, но трудно предвидими и , от друга страна, твоето професионално поведение. Да, но в същото време в теб живееше и детето, което не знаеше точно с какво си играе. С кого. И защо. И през тази пукнатина се промъкнаха страхът и нещастието. Така се случва, когато си Роми Шнайдер, в разцвета на своите сили и си толкова чувствителна и темпераментна. Как да обясня на "другите" коя беше всъщност ти и кои сме ние - "актьорите"! Как да им обясня, че ние от непрекъснатото играене, интерпретиране, от влизането в чуждата кожа понякога забравяме кои сме и се чувстваме изгубени. Как да им кажа колко е трудно и каква сила на характера и каква уравновесеност са нужни на човек, за да запази достойнството си и да продължи да ходи с високо вдигната глава! Но тази вътрешна стабилност къде да я намериш в този свят, в свят като нашия, в този цирк, в който ние сме жонгльори, клоуни, акробати, позлатени от светлината на прожекторите? Ти казваше: "В живота си не умея нищо, но в киното мога всичко"... Не, "другите" не могат да разберат това. Не могат да разберат, че колкото по-голям актьор ставаш, толкова по-непригоден си за живота. Гарбо, Мерилин, Рита Хейуърт... И ти. И докато ти си почиваш, аз стоя толкова близо до теб, плача и крещя - не, не, не, тази ужасна професия не е за жена. Зная го, защото аз съм човекът, който най-добре те познаваше и разбираше. Защото съм актьор. Ние бяхме от една и съща кръвна група, моя кукличке, говорехме на един и същ език. Но аз съм мъж. "Другите" не могат да ни разберат. Разбират ни само актьорите. Това е необяснимо. И когато става дума за жена като теб, те не могат да разберат, че си умряла от "това". Казват, че си била мит... Разбира се, че да... Но "митът" е само една фасада, един ореол. Мит е кралят, принцът, Сиси, мадам Ано, чайката... Но вечер митът се прибира вкъщи. Тогава той е само Роми - една жена, чийто живот те не разбират, с която се отнасят лошо и която вестниците преследват и нападат. Тогава самотата погубва мита. Митът се превръща в страх. И колкото повече човек сам осъзнава това, толкова повече се оплита в мрежата на алкохола и успокоителните. И тази зависимост става навик, след това необходимост. После човек вече не може без това и сърцето спира, защото е твърде уморено, за да бие. Това сърце беше много дълго малтретирано и отблъсквано. То беше сърцето на жена, която прекарва вечерите сама с чаша в ръка. Казват, че отчаянието от смъртта на Давид те е убило. Не, лъжат се. То не те уби, то само те довърши. Вярно е, че казваше на Лоран, твоя последен и чудесен спътник в живота: "Струва ми се, че съм стигнала до дъното..." Вярно е, че искаше да живееш, защото обичаше живота. Вярно е също, че в събота призори ти стигна до дъното. И когато сърцето ти се пръсна, беше сама и само ти разбра, че това наистина е дъното. Пиша ти наслуки. В безпорядък. Моя кукличке, така агресивна и така наранена. Случи се това, от което ти най-много се страхуваше - извадиха личния ти живот на показ. Винаги беше нащрек като преследвано животно, като подгонена сърна. Ти добре знаеше, че с едната ръка съдбата ти отнемаше това, което ти даваше с другата. Живяхме един до друг повече от пет години. Ти с мен. Аз с теб. Заедно. После животът...Нашият живот, който не засяга никого, ни раздели. Но ние не прекъснахме връзката си. Да, точно така, ние се стремяхме един към друг. После в 1968 г. дойде ред на "Басейнът". Срещнахме се отново, за да работим. Аз дойдох да те взема от Германия и се запознах с твоя син Давид. След нашия филм ние се чувствахме като брат и сестра. Между нас нямаше страст и всичко беше ясно. Имаше нещо по-добро: нашето кръвно приятелство, приликата между нас, думите, с които се разбирахме. След това в твоя живот имаше само нещастие и страх."Другите" ще кажат: "Каква актриса! Как майсторски играе трагични роли!" Те не знаят, че трагедията от екрана всъщност е вътре в теб. Те не разбират, че драмите от личния ти живот по-късно избликват в твоите роли. О, моя кукличке, тази мъчителна професия!

Гледам те как спиш. Вчера ти беше още жива. Отново съм сам. И си казвам: ти ме обичаше. Аз те обичах. Знаеш, че не бих могъл да те опазя от тълпата, от вихрушката, така жадна за "зрелище", която толкова те плашеше и те караше да трепериш. Прости ми. Ще дойда да те видя утре и ще бъдем сами. Моя кукличке, продължавам да те гледам. Искам да те изпия с поглед и отново да повтарям, че никога не си била толкова хубава и спокойна. Почивай си. Аз съм тук. Научих малко немски с теб. Ich liebe dich. Обичам те. Обичам те, моя кукличке“.

ARTday.bg

Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
телефон: 0888 002 298
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017