Спомен в две стихотворения
Христо Константинов Фотев е роден на 25.03.1934 г. в Истанбул. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен (1951). Живее и работи в Бургас. По-важни книги: „Баладично пътуване. Малки песни и балади“ (1961), „Лирика“ (1965), „Сантиментални посвещения. Стихотворения“ (1967), „Пристанище. Стихотворения“ (1969), „Обещание за поезия. Стихотворения“ (1978), „Литургия за делфини. Стихотворения“ (1981), „Спомен за един живот. Стихове“ (1982), „Словесен пейзаж. Избрани стихотворения“ (1984), „Венецианска нощ. Поеми“ (1989).
Умира на 27.07.2002 г.
Представяме ви две стихотворения на Христо Фотев, посветени на морето:
***
Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си – целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите – с крилете на комарите…
(Как ми тежаха дрехите – и тялото,
зазидано във паметта ми… Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее – приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз живея в теб, тъй както рибите,
за да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си голямо… Може би, единствено
си вярно ти във строгата абстракция
на картите… В най-смътните ми спомени.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми…
Море – и най-интимното движение
(с което се съблече пред очите ми.
И се венча със въздуха… Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си –
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси срещу ми… А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта – и полунощите,
опитомено в толкова пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и радостта ми от живота в твоето
пространство, светлина…
А хоризонтите
как бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци – в отчаяние
те гледаме – голямото събитие
в живота ни и може би единствено…
Прекрасно съчетание на толкова
несъвместими елементи – кончета,
актинии, съзвездия и гларуси…
На пясъците – пеещата статуя
на бившите скали… Но невъзможно е
да продължа по ръста ти със думите.
Ще спра, за да живея аз –
сълза съм аз
от скулите ти – тръгнала към устните.
***
Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките –
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето…
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
ARTday.bg
