„Не съм от тия, как’Сийке, ама…” Накарахме ли ви да се усмихнете?! То си е за смях, защото всички се улавяме да повтаряме репликата, измислена от Чудомир, когато изтървем някоя злостлива дума зад нечий гръб. Досущ като героите на ненадминатия майстор на смеха Чудомир, който си тръгва от белия свят на днешния ден – 26 декември, през 1967 г.
Роденият като Димитър Христов Чорбаджийски писателел, художник и краевед трябвало да стане офицер или търговец – поне такава била волята на хаджи Христо Георгев Чорбаджийски от казанлъшкото село Турия за петото му дете. Но майката на бъдещия сладкодумец била по-склонна да види дарбите на момчето – насърчила го да рисува и да се занимава с това, което му е на сърцето.
Така българската култура се сдобива с един от най-автентичните си творци на ХХ век – Чудомир оставя в наследство повече от 1000 рисунки и акварели, както и неизброими фейлетони и кратки хумористични разкази. Книгите му непрекъснато се преиздават: „Не съм от тях” (1935), „Нашенци” (1936), „Аламинут” (1938), Кой както я нареди (1940), „Консул на Голо бърдо” (1947) и др. Сборникът му с афоризми „Пестете ни времето!” (1969) излиза едва след неговата смърт. Съгражданите му от Казанлък и хора от цяла България изпращат Чудомир в последния му път. По негово желание писателят е погребан в градинката пред дома му.
По повод годишнината от кончината на именития сладкодумник предлагаме един от неговите кратки разкази. Със сигурност ще си кажете „сякаш нищо не се е променило”. Уверете се:
НОВО ПОКОЛЕНИЕ
В квартирата на скромен провинциален художник влиза елегантен младеж с голф и чанта в ръка!
– Добър ден, господин Салкъмов, добър ден! Казвам се Мечкодерски. От професията съм, знаете… Мечкодерски, Тео – портретист, пейзажист, маринист и отчасти баталист. Вярвам да сте чели за мене в пресата. Минавам случайно през вашия град, та рекох да ви посетя. Професионална етика, знаете. Искам да видя какво работите и как живеете изобщо в глухата провинция. Да, аз следя вашите битови скици и рисунки, които от време на време печатате из вестниците, и много ми харесват. Много са хубави, отлични са, но у нас не се ценят. Не ги разбират. В чужбина е друго, там състояние бихте направили с тях. Аз съм скитал много навред из Европа и познавам пазарите. Скоро ще тръгна пак към Франция, Англия, Испания, та си изрязвам вашите скици и си правя колекция. Ще потрябват, знаете. Преди три години загазих в Ливерпул, ама една загазация – страшна работа, но не паднах духом. Дръж се, рекох, Тео! Горе главата! Ти, рекох, ако се не справиш с положението, никой не може да се справи. Седнах в хотела и за два дни извъргалях с акварел пет-шест джамии, три-четири ходжи и няколко шопи с кожуси. Малки картинки, знаете, с креда, слабо акварелирани и — фертиг!
Сложих ги в папката, тръгнах от локал на локал и за една вечер продадох половината. Тогава не знаех и да рисувам добре, а сега не се страхувам. Затова събирам вашите работи и закъсам ли някъде, ще ги прерисувам, ще им цапна отгоре малко акварел и готово. Ориенталски типове, знаете — кофти! Умират за тях баламите от ония страни. Сигурен пласмент и кой колкото даде.
– Браво, браво, много нещо сте нарисували! Богата колекция! И още не сте правили изложба? Чуден човек сте! Аз да имам толкова картини, ще обиколя цяла Европа. Парол д’оньор. И в Америка мога да ида даже. Чудесни са! Бижу просто, бижу! Я тази, я другата до нея. Ол райт! Тракийци с червени пояси и сиви абички – чудесно! Извинявам се, може да е нескромно, но за тази картина с многото фигури каква цена бихте поискали?
Триста лева ли? Хм… Просто смешна цена. Аз да съм на вас, ще я срежа натри и ще направя три картини от нея, по триста – деветстотин ще взема. Да, да, деветстотин, че и хиляда даже ще ми стоплят джеба като нищо. Няма значение, че била композиция. Практичност трябва и съобразителност. Материалната страна е важна. Ако съм на ваше място, грабвам всичко това и ако не в Европа, веднага ще устроя изложба в София. Хич няма да му мисля. Натоварвам ги и тръгвам. Аз ще ви бъда в услуга. Ще я подготвя. Предизвестия, афиши, покани, клишета, кратки съобщения… И интервю ще ви направя във вестниците, и работата ще тръгне като по вода. Дайте си ръката! Устен договор: тридесет на сто от продажбата само. Нищожно. Като на колега, знаете, като на приятел.
Ама такъв шум ще вдигна, такава реклама ще ви направя, че и вий ще се зачудите. Като ги сложим на паспарту, като ги стегнем в едни тънки рамчици – файн! Файн!
Гледам, повечето не сте ги и подписали даже. Че може ли така? Бива ли? Цялото име трябва да личи ясно и четливо. Ако имате телефон, и номера му сложете даже. Нищо не се знае, може да потрябва.
Страдал съм, много съм се мъчил, затова ги знам тези работи. Сега обаче – няма го майстора. Една година работа за пари, една година за чисто изкуство. Седна, надраскам един куфар джамийки, брезички, борчета, залези с акварел и гваш и тръгвам из провинцията. Обиколя всичките кантори, кабинети, банки, общински съвети, по-богати домове и ги продавам на свободни цени. Свършат ли се, сядам в хотела и правя копия по памет. Копирам, та дим се дига. За един месец сума пара̀ съм спечелил. Събера ли повече, отивам на море. Изтягам се на плажа и от време на време, като ми дойде настроение, рисувам си чисто изкуство. Така се живее в тия времена, иначе не може.
Тази есен правих изложба. Четохте ли? Фурор! Четиридесет работи продадох и големите художници щяха да се пукнат от яд. Ама организирана работа, здрава подготовка. Поканите лично ги поднесох и цяла седмица като кон тичах. На критиците пък покана – картинка, покана – картинка и нека им стиска да не пишат добри отзиви. И, разбира се, всички я посетиха. Един-единствен евреин, търговец на тютюн, не дойде.
„Добре – рекох си, – ти си евреин, ама аз съм по-голям.“
Като закрих изложбата, натоварих един хамалин с картини и хайде в кантората му.
– Добър ден – казвам, – добър ден! Как сте? Добре ли сте? Как са госпожата, децата? Аз – казвам – зная, че сте голям приятел на изкуството, но сте извънредно зает, та ви донесох лично няколко от най-добрите си морски пейзажи. Специално за вас ги запазих, знаете. Ето това – казвам, – това и това с отвесните скали. Специално за вас – казвам.
А той се чеше по носа, мига през очилата си и се мъчи да хитрува.
– Чудесни са – вика, – хубави са, но аз нямам вкус към морските изгледи, защото страдам от морска болест. Да беше нещо из старата наша архитектура, нещо битово, някаква уличка от балканско градче например или нещо подобно… – Шмекер, знаете, просто иска да се отърве от мене.
„Дръж се, Тео – думам си, – справи се с положението!“
– Е, вкус – казвам – нищо чудно, но това е най-лесна работа. Аз ей сегичка ще ви донеса такива да си изберете, ей сегичка! След три минути и готово!
Давам ключа на хамалина, казвам от кой куп да вземе няколко, сядам пак в креслото и не мърдам. Щом ги донесе, наредих ги по кушетки, по столове и почнах:
– Воала! Ето ги точно по вашия вкус. Сочни, въздушни, колористични и дълбоко преживени. Това например е уличка от Карлово. Коминът, дето се вижда в дъното, е от къщата на Левски. Слънчева работа — импресионизъм. Много се ценят във Франция. Изключително това се харчи там.
Показвам, бърборя, бърборя и той въртя, сука, па посегна към бюрото си, взе една голяма кутия с екстра цигари, мушна нещо в нея, пъхна ми я в джеба, отдели настрана карловската уличка и си подаде ръката за сбогом.
Щом излязох в коридора, отворих кутията и какво мислиш — четири стотарки нови-новенички гледат ме и се хилят.
„Браво, Тео, думам си, и евреина излъга. Нека сега ходи в Карлово, нека да търси уличката и да сравнява комините.“
Та искам да кажа: организация трябва, упоритост, воля и характер. Без характер не става. Да устоиш докрай и да не мърдаш даже и когато те пъдят.
Пък вашата работа е още по-лесна. С тия хубави картини аз ще направя една далавера, една продажба – файн! Нещо нечувано ще бъде, невиждано. Само тридесет процента от продажбата, десет от входа и ако решите от благодарност да ми подарите една-две от по-малките скици, то пък си е ваша работа. Аз там, знаете, не ви се меся. Там се не меся.
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
