Неделя, 05 Юли 2020 | Театър

Спомен за актьора, чието име днес носи столичният Младежки театър

Николай Бинев има златна максима, която не нарушава до края на дните си: „Една жена, един театър!” Половин век от живота си споделя със своята любима Домна Ганева, няколко десетилетия дава и на Младежкия театър. Трупата носи името на прекрасния актьор, който е роден на днешната дата – 5 юли, през 1934 година.

Той беше сред любимците ми на сцената и екрана. Не само на мен, обичаха го и по-възрастните, и по-малките от мен, защото Николай Бинев пълнеше своите герои с благородство и ирония. Гласът му привличаше като магнит, мъдростта му те караше да го чуваш. Сам на шега наричаше себе си „проклет характер", колегите му твърдяха, че не е лесно да се удържи на строгите му изисквания в театъра. В същото време за всички актьорът беше най-вече благ, благороден човек.

Зрители все още помнят превъплъщенията му в спектакли като „Джин и медени питки”, „Крал Джон”, „Всяка есенна вечер”, „Когато розите танцуват”, „Амадеус”, „Аз чакам знак”… Неизброими са филмите и тв сериалите, запечатили на лента многостранния талант на Николай Бинев – „Сбогом, приятели”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Звезди в косите, сълзи в очите”, „Умирай само в краен случай”, „Сами сред вълци”, „Нощем с белите коне”, „Вампири, таласъми”, „Фатална нежност”, „Жребият”, „Пансион за кучета”… Често го канеха и в чуждестранни продукции, направи запомнящ се образ във френския филм „Изток-Запад” на Режис Варние и със сетни сили засне последния си епизод в италианския „Децата на Нонантола” на Моне Попучи.

Почти година след смъртта на Николай Бинев се срещнах с неговата съпруга, известната актриса от Младежкия театър Домна Ганева. Ето част от интервюто с нея, което излезе във в. „Новинар”:

„50 години редихме един пъзел - с любов, с театър, музика, с приятели, с деца, с радости и трагични мигове. И когато Николай си отиде, този пъзел все едно се събра като един купол на вулкан. И аз трябваше да се помъча да го редя сама… Изникват едни фигурки - шарени, карат ме да се усмихвам, а други - тъжни...

Обичаше да казва: „Щастлив съм, че живях с Домна!” Сега аз мога да отвърна: „Щастлива съм, че живях и съпреживявах света на Николай Бинев!” Той беше свободен човек. Успя още с първата си роля във „Всяка есенна вечер”. И докато ние, малко или повече, правехме компромиси, той - не, никога. Беше максималист, перфекционист. Преди всяка премиера повтаряше: „Не, аз не мога да направя тази роля, ще проваля представлението!” Човъркаше душата ми с това, а когато излезеше на сцената, ставаше точно обратното… Не, не беше от суета. По-скоро беше от стремеж към по-голямо съвършенство. Единственото нещо, от което съм го ревнувала, беше неговата свобода. Живееше в свой духовен свят…

Към края на живота му страшно го болеше гърбът, казваше, че има остеопороза. Но не от това си отиде... Последният му филм се казва „Децата на Нонантола” на италианския режисьор Моне Попучи. Снимаха в София. Николай играеше равин, а синът на неговия герой беше един много добър немски актьор - Кен Дюкен се казва. Снимаха, прекъснаха и след две седмици трябваше да продължат. През тези 14 дни обаче здравето му се влоши много. Казвах му: „Николай, трябва да идем все пак на лекар!”, а той така се ядоса... На другия ден обаче каза: „Хайде, отиваме в Медицинска академия!” Вечерта късно се обадих тайно на лекаря и той ми каза много лоши работи. И... Николай си остана малко вкъщи, после го взеха в болницата. Дадоха му назаем един джиесем и той успял да се свърже с продукцията - наближавали снимките на най-решителния момент от филма, а това не му давало покой.

Почти не можел да ходи, когато една сутрин пред болницата спряла кола от продукцията. Николай успял да стане, подписал декларация, че излиза по свое желание, но лекарят застанал с разперени ръце пред вратата на стаята и не искал да го пусне: „Николай, това е самоубийство, нали знаеш, че си много болен?!” Но той минал покрай него, казал му „I love you!” („Обичам те!”) и... тръгнал. Италианците го взели и поели към снимачната площадка на гара Подуене. Трябвало обаче да преминат през коловозите, а Николай трудно ходел. Тогава две момчета направили столче с ръце и го пренесли от другата страна, където трябвало да се хване за една решетка, за да не падне.

Когато Кен Дюкен го видял, започнал да плаче - само за две седмици Николай беше станал неузнаваем. Едва успокоили актьора и заснели кадъра, в който героят на Николай кара сина си да бяга, защото трябва да живее. Това е последният му кадър - хванат за решетката… Вечерта Николай се върна вкъщи, а не в болницата. Беше почти умиращ, но сияеше, че е успял да заснеме ролята си, че не ги е провалил. И щастлив... Умиращ, но щастлив!”

Домна с усмивка твърдеше, че Николай е бил аристократ, много благ, но всъщност е криел в себе си цяла палитра от образи, които зрителите виждаха на сцената. Не криел и „проклетията” си, за което в същия онзи ден на 2004-а ми разказа един от най-добрите приятели на семейството, режисьорът Андрей Аврамов. Поводът беше дискът „Николай Бинев пее” (той наистина пееше прекрасно), който излезе за първата годишнината от смъртта на актьора. Ето и забавната случка, за която си спомни проф. Аврамов:

„Това, за проклетията, ми се е запечатило много силно, защото никак не се връзва с образа, който всички признаваха на Николай. Цитирам всъщност негови думи: „Аз бях много проклето момченце, обаче еволюирах!” Тоест станал е по-толерантен, по-търпим към околните. Аз също преживях с него тежък период от близо 10 години, през които продължихме да се обичаме, но не се срещахме. Всичко започна от репетициите на „Параграф 22”, когато в старанието си да обединя за общата кауза най-маститите артисти на Младежкия театър и най-младите, най-буйните - общо 25 души, бях станал по-агресивен. А това Николай не търпеше. Той никога не крещеше. При него нещата звучаха така: „Би ли бил така добър...”, „Мисля, че така е по-добре...” Това сложи някаква преграда между нас за години напред - той проклет и аз проклет! А и не бях спазил неговия принцип: „Една жена, един театър за цял живот!”

За мое най-голямо щастие Николай подаде ръка. Дойде на две мои премиери, разцелува ме и това беше знак, на който не можеш да кажеш: „Извинявай, ти се държа несправедливо...” Той беше взискателен към приятелите си и към себе си. От този случай аз научих много. Огледах се през неговите очи. Той трудно прощаваше дори малките предателства. Но, слава Богу, е еволюирал (смее се), проявил е снизходителност, толерантност и търпимост съм греховете и слабостите на околните, защото всички сме изтъкани от това...”

Няма ги вече и Николай Бинев и Домна Ганева. Той си отиде на 8 декември 2003-а, а любимата му съпруга – на 30 декември 2012-а. Бяха една от най-прекрасните артистични двойки. Поклон!

На заглавната снимка – Николай Бинев в кадър от тв поредицата „Умно село” на БНТ

Виолета Цветкова

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017