Неделя, 16 Декември 2018 | Изложби

Актрисата Ина Попова от първо лице в думи и фотографии

Всеки един от нас е преживял поне една в своя живот. Разбиващо чувство към даден човек, оставящ те без дъх болезнен спомен. Живееш с наранено его дълго, дълго. На моменти притихващо, на моменти нахлуващо като мощна вода. Помита те, разклаща себичността ти и те кара да се гърчиш от безпомощност, с дълбоко наранена суета.

В други случаи оставяш натрупаната мъдрост да победи изкушаващото чувство да живееш в ролята на жертвата с разбито сърце. Минаваш със самоирония през спомена за измисления, донякъде..., образ на любимия, недостъпния, безсърдечния, недостижимия идеал.

Дотук за човешките взаимоотношения.

Снимка на Ina Popova.
Ина Попова

Родена съм във Варна. Град, който беше изключително красив. Казвам беше, защото изгуби доста от своята барокова прелест. Запазиха се катедралния храм Успение Богородично в този стил, Морската градина и най-вкусните милинки на тази част от Европа. Поне за мен. Всичко друго се превърна в безочлива търговия и мърлявост. През ваканциите „прескачах“ я до София, я до Левски ( в чифлика) при другите ми баба и дядо. Заклети планинари. Освен задължителната визита при другия род, бивах изпращана и с особена мисия – да „попия“ знания по математика. Нещо твърде абсурдно, въпреки перфектните умения на моята леля.

Но едно лято, тези „машини за мъчения“, т.е. моите роднини, проявиха внезапна благосклонност и решиха да поемем по планинските пътеки и хижи на Рила Планина. На мен беше поверена особено отговорната задача – да нося раницата с хляб. По пътя успяхме да се изгубим, но аз, с пуберския си мозък, не схванах колко рисковано е това. Упътиха ни едни...чехи. С тази си всеотдайност и жертвоготовност, те спечелиха завинаги сърцата на родата ми. И си останаха приятели до степен „хайдушка клетва“. Докрай, до последна капка кръв.

Снимка на Ina Popova.
Златоград

Минаха години, завърших пълнолетие и напуснах Варна. Освен спомена за едно-две рискови къпания в морето, където едва не се удавих, заради мъртво вълнение, със себе си носих и спомена за Рила. Навсякъде и доста продължително. През годините успях да се докосна и до суровата красота на Пирин планина, която така и не заобичах искрено, попътувах и из Стара планина, а за Витоша да не говорим. Седмично пребивавах там, но така и не научих ските, просто разходки. И съзерцаване на София отгоре. Като на длан. И...без смог.

Снимка на Ina Popova.
Агушеви конаци

Поради моите занимания попаднах на един кинофестивал в Пампорово. И, о, Боже! С пристигането толкова дъх ми взе Родопа планина, че още не ми стига. Не, не ,не Планина, а древна жрица, полегнала нежно и сластно. На пръв поглед. Оказа се, че Тя умее да се превръща в мощна канара, стръмни пътеки, опасни сипеи и хоп- изведнъж отново заоблена и мека.

Дълго, дълго страдах, боледувах, тъгувах по Нея, когато нямах възможност да И идвам на гости. Да притихвам и да забравям себе си. Колкото и трудно е за човек да пренебрегне отвратителното си Аз.

В годините изкочиха възможности да се нанеса трайно в този бленуван край, но те така и не свършиха с успех. Пълен крах. Причините бяха няколко. Като се започне с влошаване на физическото ми състояние, та до изпадане в крайно критични, неприятни лични взаимоотношения с малък брой хора. Това бяха първите знаци, че това не е „моето място“. Мястото в ,което бих искала да остарея и от,което да излетя.

Снимка на Ina Popova.
Около с. Смилян

Несподелената любов е най-трайната, тя е вечната.

Въпреки, че Тя – Планината ме отпъди, но ми и Даде.

Приятелите

Бисер, Тихомира и тяхното сплотено семейство (състоящо се от братя, сестра, братовчеди и братовчедки ...безчет), които ми показаха Пресока, Старцево и Златоград. Стоях права на площада в село Старцево, изпаднала в транс. Слушах обедната молитва, идваща откъм джамията. Чистотата на селото и взаимоотношенията между местните, напълно хармонираше с кристалния звук на тази молитва. Там всичко си е на мястото и е неуместно да разделяш вяра и правото на изповед. Изумяваща е красотата на местните жени и девойки. Оставаш без дъх. От сияйно-бялатата кожа и бездънните, светли очи. А в мига, в който се озовах на Пресока, едва намерих сили да изрека : „Това е мястото на праха ми“.

Никола и Тонка Пашови, техните дъщери, внучка и котето Ани, които приех за своето друго семейство. Противно на установените, особено крехки взаимоотношения в нашето съсловие – артистичното, това семейство приех като свое, по ред причини. Тяхната пословична гостоприемност, заслужаващата уважение начетеност, особено относно историята на този край, ненатрапващото се преклонение към Бог и умението им да пеят. От сърце. Блазе на мен! Завиждам си, защото измежду многото, което чух , една песен попих с всяка фибра от моето тяло. Песента, посветена на Маруда. Песен, създадена преди повече от сто години.

МАРУДО, НЕВЕСТО МАРУДО, МАРУДО АЛТОН, КАЛУДО!

АГА МИ ТОРНИШ НА БРАЛУНУ СТУДЕНА ВОДА ДА ТОЧИШ СЪС ТВОИНЕ СЛОНЦЕ ХАРКОМИ,

СЪС МАНАХА БЕЛИ ПАЗОХИ И САДЕ СЪРМА ВОЛЬНЕНИК,

ПУЛЬОЧКА ВИЙ СНАШКАНА,СНАШКАНА - ЛОЗА СОЛУНСКАН И САЧКО ВДИГАЙ ОЧИНКИ, ОЧИНКИ- СУРИ ЗВЯЗДИЦИ,

СИТАНКУ МЯСТИ НУЖИНКИН ИЗ ПЕПЕЛСКАНА КЮПРИЯ,

ЧИ ЗАРАДИ ТЕБЕ, МАРУДО ДЮКЕНЖИЕ ДЮКЯНЕ ЗАТВАРЯТ, МЕХАНЖИЕ,МЕХАНЕ ЗАБАРЯТ,

ПЪК МЕНЪ НА СЪРЦЕСУ ПРИПАДА,ПРИПАДА И ПРИМАЛИВА,

АГА МА АДНОШ ПУГЛЬОДНИШИ МИ СА КРОТКО ОТСМЕЕШ,

ЧЕ ТИ СИ, ПУСТА МАРУДО, ПО-БЯЛА ОТ БЯЛИНЕ СНЯГОВЕДЕНУ НА КАРЛЪК

КУНДИСВАТ ПО-ТЪОНКА ОТ ТЪОНКИ ЕЛИЦИ, АГА ГИ ДУЕ БЕЛ ВЕТЕР,ПО- СКОПА ОТ ЛЕТУ ГИЗДИЛО, ГИЗДИЛО - ДУБЛИ АЛТОНЕ!

Всеки път, когато привърши тази песен, Колето не пропуска да разкаже накратко:

„Песента е пята преди 130 години от старата учителка Рада Ликина, по мъж Тодор п.Толъкова,знайна в с.Чепеларе,като Рада Рупецова. Тя е посветена на красивата девойка от Пепелската махала - Маруда Иванова Коджабашиева, внучка на стария Райковски първенец НИКО КОДЖАБАШИЯТА. Маруда се омъжва за абаджията-гайдар и певец, стрико Тодор Куртев Пашов/ син на прапра дедо Куртю Николов Пашов /,който емигрира след Руско-Турската война в Асеновградско и създава голям род там!“.

Снимка на Ina Popova.
Рудозем

Знам, че винаги мога да дойда, приседна, поплача и отдъхна, прегърната от Тонка. Една красива, много красива жена, отдадена на семейството си до степен, караща ме да я наричам светица.

Катето, нейните дъщеря и внуци. Млечната сестра на Колето. Харесвам лицето и, върху което времето е хвърлило една особено красива мрежа от бръчици. Сръчна, пъргава, твърда в тона си, грижовна... Пред нея мога да се скарам със света и да ми олекне, че съм изрекла гневни думи. Без чувство за грях. Елегантната и фигура се отличава сред хорото. От години датира любовта и към народните танци, но не би могло да бъде друго. Тя е като совалчица, с физика, будеща зловеща завист у женските. Наскоро бе поканена в един филм, където партнираше на Никола (Колето) Пашов. Перфектна и органична. Бях убедена, че ще направи роля, на която да завиди цялото ни съсловие. Предрекох този успех при първата наша среща. „Боже какво лице! Тия, които правят българско кино са доста глупави, че не те снимат“.

Сия, Краси и техните деца. Ако при повечето от нас, семейността се пропуква и разпада, къде повече, къде по-малко, тези мои приятели са олицетворението на перфектната семейност. Както при родопчаните и те съдържат неминуемата твърдост. Твърдост с няколко щипки гальовност и отдаденост. За качествата на Красимир мога да кажа: Блазе на жените, имащи такъв съпруг до себе си.

А Сия/Шинка/ е абсолютен виртуоз в това да ти сготви, поднесе и омае с аромати и майсторлък. И всичко това със страстта на героиня от роман на Исабел Алиенде. Няма по-съвършен и вкусен клин из цяла Родопа Планина. Начинът на поднасяне не би могъл да се опише с думи. Това е сдържан танц на жена, чийто умения са близки до тези на древните жрици.

Снимка на Ina Popova.
Дантели сред Киселчово

Любимите места и напевността на наречието

В Смолян (един безкрайно дълъг град) има няколко места, където се чувствам спокойна и добре приета. Бралото, още Св. Иван, в Долно Райково. Параклисът се е сгушил в прегръдките на огромна скала, а от там извира сияйно чиста изворна вода. Обрекла се на добро, да лекува и излекува. Обожавам това място. Течащата вода отнася греховете и лошите ми мисли. И Планината го знае! Допуска ме благосклонно... Отпивам вода, отнасям от нея и се чувствам значима и чиста. Кръстът, издълбан в канарата, досега предизвиква спорове, твърдения и импровизации, за които не съм сигурна, че отговарят на истината. Но тук легендите са прекрасен партньор на Обиталището, наречено Родопа Планина.

В Устово (един от кварталите на този предълъг град) отивам да сторя дълбок поклон в красиво изписаните църкви Св. Николай Чудотворец и Успение Богородично. Автори на иконописта са Карл Йорданов и неговия екип, под пълното покровителство на Патриарх Кирил.

Снимка на Ina Popova.
Рожен

Посетила съм множество от православните храмове из селата и малки градчета в района. Някои от тях затворени и на пръв поглед непристъпни. Но! Блага дума и стаена упоритост порти отваря. Винаги се е намирал човек да отключи тежките врати. За мое съжаление, вратите са тези, които стоят непоклатимо. В повечето случаи вътре е разруха, удря те право в сърцето и единственото, което изричаш е :“ О, Боже, къде са хората? Кой ще помогне да съхрани храм и вяра?“.

Художествената Галерия в Смолян съдържа огромна съкровищница. Там са съхранени творбите на наши и чужди автори. Картините на Нерон, Теофан Сокеров, Анастас Стайков, Дечко Узунов, Михалис Гарудис, Светлин Русев, Енчо Пиронков, Дора Бонева, Георги Божилов – Слона и много други са добре съхранени и радват погледа на случайни посетители, като мен. А ако случиш на ретроспективна изложба на аквалериста Георги Ковачев, това си е пълно щастие.

Златоград, Арда, Смилян, Киселчово, Кремене, Могилица и най-вече Гела са тези места, които ме заставят да бъда покорна, смирена, притихнала. Заставят, недоловимо заповеднически и твърдо да викнеш у себе си онова, което често забравяме - да се отнасяме с почит.

Снимка на Ina Popova.
Между Кремене и Киселчево

Езикът

Напевен, с изящна лиричност и удивителен ритъм. В Обителта са създадени думи, които имат причудливо звучене. Меко, а и твърдо, нежно , а и категорично. Тук на локвите казват баружки, на татко – бубайко, на мъката – бално, на децата – дичкове, на нацелува – облюби, на кичур коса – цалуфе, на обичам – галям, на хубав – каматен, на майка – анайка, на отгледа - изкути. Разбира се, че в различните райони на Планината има думи , с малко по-различно звучене, но това е дълъг процес на изследване. Във всички случай е радост да слушаш напевността на им, смесено с учудване, като при децата, след като си могъл да си „преведеш“ и проникнеш в значението на дадена дума.

Снимка на Ina Popova.
Белите камъни

За Родопа Планина не се пише никак лесно. Особено, когато емоцията взима връх. Бих могла да продължа до девет лета, ще разказвам, но стоейки някак встрани, силно респектирана. Може би това е моята представа, моето дълго таено чувство, с присвито сърце, но с трайната страст на безрасъдно влюбена в Нея – Планината. Една несподелена любов. Понякога можете да ме откриете застанала на пътя при Рожен и викаща. Там е мястото на моя вик. Това, което не е чула – да чуе, това, което не е усетила – да усети. С надеждата да приеме дребната ми човешка същност. Да ме гали и приютява, макар за малко.

Това е моята приказка за несподелената любов. Най-вечната.

В материала е използван речник от думи, публикувани в книгата „Златоградски народни песни“ от Ефим Ушев.

Ина Попова

Фотоархив на автора - Ина Попова

ARTday.bg

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017