Четвъртък, 16 Януари 2020 | Музика

Шаде Абу в първо лице за себе си и за живота

Истинското име на Шаде е Хелън Фолашаде Аду. Родена е в Ибадан, Нигерия, на 16 януари 1959 г. Баща ѝ е нигериец, университетски преподавател по икономика. Майка ѝ Ан е англичанка, по професия е медицинска сестра. Когато Шаде е на 4 години, двамата се разделят и майката се прибира в родината си. Взема със себе си малката Шаде и по-големия ѝ брат Банджи. Първоначално се нанасят да живеят при баба ѝ и дядо ѝ в Колчестър, Есекс.

Резултат с изображение за sade

Ето какво споделя тя за себе си и за живота изобщо:

Аз съм като сардина, малка рибка с нереално голяма уста.

Моят дядо имаше седем съпруги и всяка от една от тях мислеше, че другите искат да го отровят. 

Като дете не съм слушала много музика, защото майка ми не я обичаше особено. Виж, баща ми я обичаше.

Майка ми напусна баща ми, защото не можеше да живее с него, въпреки че са се обичали. Затова ѝ беше трудно да живее без него. Когато се оженили, в деня на сватбата, баща ми ѝ подарил една червена роза. След много, много години, когато той почина, мама пусна розата в гроба му. Беше я пазила цели тридесет години...

Когато се върнахме в Англия от Нигерия, майка ми получи работа като медицинска сестра в селото. Започнах да създавам приятелства и никой не обръщаше внимание на цвета на кожата ми. Децата по природа не са расисти, те стават такива заради родителите си, заради обществото или културата.

Моята първа целувка се случи една вечер, докато бях на кино.  Бях на четиринадесет години. А първият сексуален контакт малко след това, на тавана...

Веднъж две момчета от селото ме помолиха да стана солистка на тяхната група. Отговорих им, че аз не съм певица, а просто обичам да се забавлявам. Те бяха страхотни момчета и ако не беше тяхната сляпа вяра в мен, аз никога нямаше да пея.

Идеята да бъдеш с един човек завинаги е доста непрактична. Да бъдеш заедно с някого е трудно нещо.

Когато изляза на сцената ми се струва, че ме хвърлят на лъвовете.

Вероятно мнозина мислят, че съм депресирано момиче, което през цялото време плаче в своята кула от слонова кост.

Понякога съм малко вещица.

Тъгата в песните ми всъщност е нещо положително. Песента не те заставя да си тъжен. Тъгата си е вътре в теб, а песента те кара да се отървеш от нея.

След като напиша една песен, тя вече не е моя. В този смисъл музиката принадлежи на хората.

Безпокойство, което чувствам когато закъснявам за някъде, не може да се сравни с онова, което чувствам, когато се прибера от път.

Майката винаги трябва да бъде силна. Дори да не се чувстваш силна, трябва да се преструваш.

Счупих своята награда "Грами". Говорех по телефона с моя мениджър, скарахме се и тъй като се ядосах много, исках да направя нещо много, много силно и различно. Тогава хвърлих "Грами"-то на пода.

Аз вярвам в призраци. Видях призрак в къщата на майка ми. Току що се бях събудила и го видях. Нямаше определена форма, просто летеше из стаята.

Бих искала да напишат на гроба ми: "Ако искате, можете да танцувате точно тук."

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017