Четвъртък, 30 Юли 2020 | Книги

Отбелязваме 69 години от смъртта на писателя

Ако перифразирам една мисъл на Йосиф Сталин, в която малко преди гибелта си предвижда боклука, който ще се натрупа върху гроба му, в нашия случай би трябвало да кажем: „Върху литературната ни нива ще се натрупа огромен боклук, но времето ще измете всичко...” И тогава един ден, името на Асен Разцветников ще заблести с целия си блясък. И ще се сбъдне собственото му предсказание: „Моето име ще пребъде в българската литература!”

Днес още България не познава Асен Разцветников. Не го е познавала и преди. Не заради догматичното време, зачеркнало едно, идеологизирало друго. Просто съдбата е била с него във всяко отношение докрай скъперница.

Той е един от броящите се на пръсти наши литератори, изкарвали хляба си само с творчеството си. „Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си...” – изповяда се нежният лирик. Но тъй като и по негово време пишещите са били под похлупака на „цигулар къща не храни”, все някак трябвало е да се изкарва и хляба.

Разцветников кръшва от пътечката, но все в гората на творчеството. Пише текстове за шлагери. Скромно ги представя за преводи и пред собствениците на фабриката за грамофонни плочи, и пред композитори, и пред певци, и певици...

Неуморният академик Кауфман в наши дни издири и събра 1500 градски песни и установи неговото безспорно авторство на текстовете на 33 от тях. Действителната цифра вероятно е три пъти повече. Защото поетът грижливо е крил авторството си.

В ония години не само на писането, но дори и на превеждането на чуждоземни шансони се е гледало с повече от насмешка. Строго охраняваната си тайна Разцветников е споделил само с Гео Крънзов, пред когото откровеничи: „С две-три песнички си докарвам колкото от стихове в цяла стихосбирка”.

Което съвсем не означава, че е бил от категорията пишещи за пари. Доказателства за това – бол. Когато написва химн за София, към него заваляват предложения от десетки градове, но той отказва, като се оправдава: „В София живея, легнала е на сърцето ми, затова мога и да пиша за нея”.

Написва освен това и химн за Великотърновската гимназия. В нея съм учил, казва в отговор на отказа си да пише за други учебни заведения, въпреки стотиците молби, някои от които удивително щедри. В предишната публикация изтъкнахме и отказа му да преведе немски класици за написан от него хонорар в празен чек от Германското посолство...

Евъргрийните му се пеят и до днес. „Аз си имам две съседки”, „Недей тъгува за мойта изневяра”, „Аз искам да те забравя”, „Сънувах те до мене”, „Дете на моите години”, „Чуй таз приказка тъжна”, „Тум балалайка” и още, и още. Колко поколения израснаха с тия химни на любовта... И колко поколения ще ги пеят още... Докато днешните хитове „танцуват само по едно лято”...

Но пак се намесва кармата – скъперница. Асен Разцветников, който е съчинил толкова истории – и весели, и тъжни, не открива никога „чудната тайна на любовта”...

Тридесет години в живота му има само една жена – Райна Савова, но помежду им е имало само едно докосване на ръце. А е било любов от пръв поглед. Голяма и истинска. Неосъществена.

Неволно си спомням думите на друг поет класик, бай Радой Ралин: „Участта на всяка голяма любов е да остане неосъществена”. Такава е била и неговата любов с Лаура. Италианската комунистка, с която любовта им е символизирана в един червен шал, който увисва около врата на Радой и го топли до края на дните му.

Драмата им е готическа. Като рицарски роман от романтичните времена на човечеството. Болни от неизлечимата тогава белодробна туберкулоза, клетва си дали не само да не се свързват в семейства, но и никога да не прекрачат прага на истинското приятелство.

Райна също е поетеса, макар и с една единствена стихосбирка от 1940 година. И също с карма – скъперница. Възпитаничка на Сорбоната. С прекършена от догматизма съдба ... Писмата, разменяни помежду им, още чакат истинския си изследовател.

Били са един за друг. Дори погледнато и съвременно-модерно теософски.

Нощта на 30 юли 1951 година Райна сънува странен сън. Поканена е на тържество на Съюза на българските писатели. Влиза. Две дълги маси – в буквата Т. Съзвездие: Дора Габе, Багряна, Бленика, Каралийчев, Фурнаджиев, Златка Чолакова... И неочаквано – Разцветников. В сив костюм.

Идва при нея. Казва ѝ: „Тръгвам на далечен път, вечен път”... Студена пот избива Райна. Тя отдавна е забелязала, че хората, които сънува, облечени в сиво, са мъртъвци и осъмва със свито сърце. През деня чува по радиото за смъртта на поета.

Тя е автор на псевдонима му. Рожденото му име Асен Коларов не му харесвало и още първите си стихове лирикът подписвал като Хенри Фей, Множко Гладнев, Кент, Пчела... Една заран дошъл сияещ при Райна: „Измислих си псевдоним – Светлоструйников!”, а тя му отвърнала: „Луд ли си? Я се чуй – струи от мене светлина! Голяма глупост...” Пък помислила малко и отсякла: „Разцветников! Това е името!”

И не за да разрушим легендата за участта на всяка голяма любов – неосъществяването ѝ, а за да допълним картината на непознатия Разцветников, ще разкрием още една тайна. В залеза на живота на поета е имало още  една жена. Чужденка. Поетеса. Този факт, неизвестен дори на наперените специалисти, откри един упорит краевед, историк, учител от родното село на класика Драганово – Никола Чолаков.

Казва се Антония Хан Ботева. Родена в Петербург. Неотразима жена, сбъркала в любовта, омъжила се за българин, но скоро скъсала с него. Завършила педагогика в Петербург, специализирала в Дрезден, учителка по немски в Габрово, Плевен и София. Владееща още френски и английски.

 Тя се среща с Разцветников за първи път през 1949 година в дома на Гео Крънзов. И в двамата се поражда копнеж за семейно огнище. Антония остава до поета и в най-трудните му дни, когато е на легло...

В оня фатален ден в края на юли преди 60 години и тя като Райна преживява драма. Дъщеря ѝ Лидия разказва: „Майка ми чу по радиото вестта. Стоеше като вцепенена. Не можеше да повярва. А след това избухна в горестен плач... Асен беше за нея голямата ѝ среща в живота!”

Съдбата нанася удар и след смъртта на поета. След убийството му. За да заличат следите, неговите убийци, изпращат обратно в родината му не ковчег с трупа на поета, а малка урна с праха му.

Оставена на бюрото на председателя на Съюза на българските писатели, вечерта урната привлякла вниманието на чистачката. Погледнала – прах! Господи, казала си, как може!... В тази гиздава  кутийка...

И изръсила праха на покойника в кошчето за отпадъци!

Прости ѝ, Господи!

Както приживе Разцветников беше простил на всички за всичко!

Автор: Борис Цветанов, desant.net

На заглавна снимка - Писателите Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников (правият в средата)

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017