Георг ХАЙМ: Мълчание на вечната любов

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

Георг Хайм е немски поет и белетрист, представител на ранния експресионизъм. Роден е на 30 октомври 1997 г. в семейството на юриста Херман Хайм. Пише стихове от 1899 г. През 1900 г. семейството се мести в Берлин. Учи право във Вюрцбург, Берлин (там се свързва с експресионистичния „Нов клуб”) и Йена. На 22.09.1907 г. завършва първия акт на драмата „Походът към Сицилия” – драматичният фрагмент „Атинските врата”, който излиза като отделна книга в малък тираж (1907). Това е единственото драматично произведение, публикувано приживе на автора. Приживе публикува и само една стихосбирка „Вечният ден” (1911).

ВЕЧЕРТА

Денят потъва в пурпурночервено,

Реката в гладка белота прегаря.

Платно светлее. В лодката смирено

Изниква силуетът на лодкаря.

По островите тлее есента

С червените корони на гората.

Отекват тъмни звуци от глъбта,

Подобно древни арфи в планината.

На изток тъмнината се излива –

Лазурно вино от разбити урни.

Сред далнината в черен плащ се скрива

Дълбока нощ на сенчести котурни.

 

ТВОИТЕ МИГЛИ, ДЪЛГИТЕ…
На Хилдегард К.

 

Твоите мигли, дългите,

На твоите очи водите тъмни,

Позволи ми да се гмурна в тях,

Позволи ми да достигна дълбините.

Както миньорът слиза в мината,

А мътната му лампа се люлее

Над портата от руда,

Високо на стена от сенки,

Виж, аз се спускам,

В твоя скут, за да забравя,

Далече, каквото горе тътне,

Светлината, болката, деня.

Сраства се с полята,

Където вятър вее, пиян от зърното,

Висок бодил, висок и болен

Към синевата на небето.

Подай ръката си

И нека един с друг се сраснем,

Трофей за някой вятър,

Полет на самотни птици,

Ще слушаме сред лятото

Органа на немощната буря,

Ще се къпем в есенната светлина,

Край брега на синия отмиращ ден.

Понякога ще се изправяме

Пред прага на тъмнеещия извор,

За да прогледнем надълбоко в тишината,

Да потърсим любовта ни.

Или ще се измъкваме

От сянката на златните гори,

Безкрайни сред жаравата на залеза,

Която нежно челото ти ще докосва.

Божествена печал,

Мълчание на вечната любов.

Вдигни си чашата,

Изпий съня.

Веднъж на края да застанем,

Където океанът в жълтеникави петна

Безшумно вече се прелива

В заливите на септември.

Да отпочинем горе

В дома на жадните цветя,

Надвесен над скалите,

Ще пее и трепери вятърът.

Но от тополата,

Издигната във вечния лазур,

Най-сетне се отронва кафеникаво листо

И върху тила ти си отдъхва.

 

ARTday.bg

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Многостранният цар Алкохол

"Разбира се, аз пиех. Пиех със своите гости и домакини. Освен това пиех и сам. Като работех за пет души, аз се смятах в...

Астролозите в Шри Ланка не могат да се разберат кога да е Нова година

Подкрепяните от правителството традиционни астролози в Шри Ланка не успяха да постигнат единодушно съгласие за датите на новогодишните ритуали, а спорещите ясновидци предупредиха за...

Ерих Фром: Бъди простодушен, но не и наивен

На нас, човешките същества, ни е присъщо дълбоко вкорененото желание да бъдем, да съществуваме - да реализираме способностите си, да действаме активно, да общуваме...

Креативната тъга на Стефан Маларме

“Поет за поетите” – в това има много истина, но истина е и фактът, че малцина го следват. Маларме, роден на днешния 18 март...

Марк Аврелий: Обичай хората, с които се е паднало да бъдеш!

Марк Аврелий (161-180 г сл. Хр.) е римски император, управлявал Рим в много трудни за империята времена. Tой е отгледан от императори Адриан, който...