Сряда, 12 Юли 2017 | В лице

Примата в специално интервю на Флор Николова за ARTday.bg

Примата Христина Ангелакова не спира да работи. След забележителна кариера, утвърдила я като едно от най-добрите мецосопрани в света, след управлението на Националната ни опера и преподавателската си дейност, тя стана артистичен директор и вдъхновител на един от най-интерсните оперни фестивали в последните години „Моцартови празници“ в Правец. Фестивалът се открива тази вечер и ще продължи до 16 юли.

Откъде черпите толкова енергия? Оперният фестивал „Моцартови празници“ буквално блесна под Вашето ръководство.

Не мога да не правя нищо. Това ми доставя удоволствие, а и знам че има хора, които искат да слушат класика, имат необходимост от хубава музика. И  те стават все повече. Фестивалът е на 13 години, но в последните 5 е мащабен и привлича внимание. Явно аз имам болестта да правя нещата големи и истински. Операта е мащабно изкуство, не е камерен концерт.

Тази година фестивалът е посветен на 10 г от влизането на България в ЕС. Поканили сме всички посланици на страните – членки на ЕС. Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров откриват фестивала с един прекрасен солстичен състав, с който се гордея: Цветелина Василева, Мариана Пенчева, Камен Чанев, Деян Вачков. Събрани на едно място ме карат да се радвам. Гостува и австрийският цигулар Волфганг Давид.

Втория ден правим експеримент. С моя екип искаме да правим иновативни и нестандартни неща. Оказа се, че има интерес и към такива представления. Забавно е, че аз съм най-възрастната в екипа, но всички идеи за такива експерименти са мои. Тази година Варненската опера представя „Влюбеният Моцарт“. Спектакълът е копродукция на фестивала, операта и кукления театър на Варна. И кактоподозирате вече в спектакъла ще играят кукли.

На 14 юли  имаме закачка – оперетен концерт, но с оперни певци. Ще пеят забележителните Цветелина Василева, Габриела Георгиева, Йоана Железчева, Симона Кодева. Иван Момиров, Михаил Михайлов и Иво Йорданов.

На 15 юли гостува балетът „Пепеляшка“ на Старозагорската опера. В същия ден отбелязваме и 220 г от рождението на Доницети с концерт на млади български певци, деца на утвърдени артисти: Мила Михова, Нона Кръстникова,  Добрина Икономова, Емил Павлов, Ивайло Йовчев.  По-късно ще в идим и  националния балет на Косово. А вечерта около басейна ще има джаз и сангрия и  учители по танци.

Закриваме на 16 юли с „Кармен“ на Старозагорската опера.

Какво бихте казала на хората, които не слушат класика? Какво пропускат?

Трудно мога да кажа, какво пропускат. В мен във всяка пора е впита музиката. Това е начин на съществуване. Но аз виждам пълни зали напоследък. Знаете ли, хубавата опера се прави от хората: и тези на сцената и зад кулисите, но и тези в залата. Аз се хващам, че въпреки моята професионална деформация, все още изпитвам физическо удоволствие от хубавата музика. Това е по-важната храна, защото прави понасянето на трудностите по-леко. Нека не ме разбират накриво. Не става по-лек животът, ако ходиш на опера, но става по-приятен и по-смислен. 


С Гена Димитрова

Вие самата как стигнахте до Ла Скала?

Дълъг е пътят, но си мисля, че когато човек има цел, има амбиции всичко се постига. Но едно желание не е достатъчно. Искането трябва да е съчетано с постоянство и с можене.

Обичаме да казваме, че популярните хора са имали късмет...

Късметът играе някакв роля, разбира се. Да попаднещ в точното време на точното място. Но не можеш да строиш плановете си за живота и професията на един гол късмет. Защото късметът може да се случи, но може и да не се случи и тогава къде отива човек. Глупаво е да осанеш с нереализирани мечти.

Осъзнавахте ли, къде сте стигнала, когато за първи път стъпихте на сцената на Ла Скала – символа на операта?

Най-голямото ми вълнение всъщност беше, когато отидох да ме прослушат за този център за специализация, който е в Ла Скалат. Помня много добре, че поради липса на средства трябваше да пътувам през нощта с влака от Рим до Милано, да пея през деня и отново да се върна през нощта с влака в Рим, защото нямах пари за хотел. Аз си давах сметка, къде отивам.  В моята генерация уважението към големите певци е още по-голямо, отколкото е сега на по-младите. Някак си идолите имаха по-големи мащаби. И тогава, като си представих първо големите певци, второ всички мецосопрани: Фиоренца Косото пееше още, голямата Федора Барбиери, Джулиета Семионата. Всичките са ми били кумири.  Всичко това изведнъж имах чувството, че вибрира във въздуха на сцената. Хубаво е. Аз пожелавам на младите колеги да успея да преживеят такива емоции с такава амплитуда. Защото е много хубаво.

И младите си имат своите трудности. Аз преподавам, има млади хора около мен, знам  и болките, и шастливите моменти. Но като че ли е малко по... Много ми се иска, когато се радват да се радват повече и дано да не страдат повече. Не им го пожелавам в никакъв случай.

Славата опиянява, но как се преминава през паденията с достойнство?

Въпрос на характер е и на здрава нервна система, защото тя най-много отреагира на трудностите и понякога се оказва слаба да издържи и на едното и другото. Защото и славата може да има пагубни резултати. Всеки ден го виждаме. За мен мисля, че е ген. Не е само моя заслуга. Но върху това съм градила. Имала съм тежки моменти, имам и грешки, но колкото по-минават годините, толкова повече си мисля, че сбърках, че се върнах.

 Това е много тъжно...

Тъжно е разбира се, но  тези, които се мъчат да направят нещо стойностно, нещо което въвлича много хора, нещо, което би било градивно и за страната са самотни бойци. Във всичко, което правя, все се налага да използвам личните си познанства и приятелства, което не е нормално. Приятелите не са  длъжни да помагат непрекъснато. Би трябвало да бъде държавна политика. Навремето толкова ми се искаше да стана директор на Софийската опера. Дали не е била грешна тази амбиция? Защото аз си мислех, че ще превърна Софийската опера в Скалата и отидох там и тялом, и духом.  Първа отивах и последна си тръгвах след спектаклите. А то не е във възможностите на един човек, ако наистина няма държавна политика и политици, които да мислят, че това наистина е визитната картичка на България. Оперната слава на България трябва да бъде използвана. Но класата вече я няма. На всички нива.

Наблюдавам нашите политици. Речникът, с който боравят, ме смазва. Не мога да издържам тази арогантност, беден речник, наставнически тон и ограниченост в мисленето. Всичко това  обижда. А аз дори не  искам някакво академично ниво. Това е много пагубно за цялото ни общество. Не искам да си мисля, къде ще стигнем.

Снимки: Личен архив

Флор Николова

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017