Авторът на „Време разделно“ издъхна на 92
На 92 години е починал големият български писател и общественик акад. Антон Дончев, предаде бТВ.
Авторът на едноименния роман „Време разделно“ е прекарал последните си дни в реанимацията на ВМА. От лечебното заведение заявиха, че той е починал след сърдечно боледуване.
Смирено и в тесен приятелски кръг отпразнува рождения си ден писателят акад. Антон Дончев преди месец.
“Дай боже все повече хора да изглеждат така добре на 92 г. като Антон”, каза тогава съпругата му актрисата Райна Василева и сподели, че писателят се чувствал най-добре сред природата.
„Ние приказваме зле, студено, без сърце, а това не е нашият език. Това, което се случи в момента в България – българи да се изправят срещу българи, да стане наистина едно време разделно… Не може да имаш българско сърце и да не ти е мъчно за това, което се случва“, каза тогава писателят.
Пет цитата от „Време разделно“:
1. „Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи …, в себе си.“
2. „Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.“
3. „Време е вече хората не само да действат, а да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що стaва наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци!“
4. „– Хайде, сине, да ме носиш – рече му баба Сребра.
– Как искаш да те нося, бабо? На рамене, на гръб или на ръце? И къде да те нося? – през сълзи рече Горан.
– При юруците, сине. А искам да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти – до девет месеца на сърце, до три години на ръце – отвърна му бабата.
– До сто години ще те нося, бабо – рече Горан и заплака, по-силно. – Бъди ми майка, моята е умряла.
– Малко искаш да ме носиш, сине, защото до сто години ми остава още една – рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста.“
5. „Манол тихо му отговори:
– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.
Тъмницата мълчеше.
Тогава оттатък детският глас запита:
– Татко, какво е зло?
Мълчание. И после – Маноловият глас:
– Зло е това, което разделя хората.
И след малко:
– Добрите хора.
Станах и си отидох. Манол ми отговори.
Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.“
ARTday.bg
