Тя бе най-прекрасното, което
някога е раждала земята.
Тя не бе богиня –
тя бе всичко
слънцето
и влагата
и вятъра.
Аз вървях след нея и целувах
сянката на стъпките ѝ леки.
Аз пламтях.
Задъхвах се.
Ревнувах…
Но към нея нямаше пътеки.
Тя не бе далеч,
но помежду ни
имаше морета,
бездни сини,
сипеи отвесни,
през които аз напразно
исках да премина.
Плаках и се мятах без надежди.
Хиляди пустини в жажда минах.
Слънцето очите ми замрежи,
стъпките ми дъждове измиха.
Тя дойде най-сетне уморена.
Тя дойде като очакван пламък.
Тя дойде,
наведе се над мене,
ала само пепел бе останало…
Владимир Голев
ARTday.bg
