На 16 ноември отбелязваме Международния ден на толерантността
Все по-чужди, все по-агресивни един към друг. Времето тече през едва забележимия процеп на пясъчния часовник, а ние сякаш успяхме да изпреварим и него, и собствените си възможности да бъдем лоши. Как стана така, че никой за никого не е приятел? Как любовта се превърна в метафора, заклещена между страниците на класически роман? Кога започна това убийствено отчуждаване помежду ни и защо с бясна скорост превърнахме бавното си самоубийство в критерий за успех и изкривена справедливост?
Новините ни влудяват. В лицата ни се изстрелват думи, думи, думи, които нямат никакъв смисъл. Новинарската поточна линия бълва от синия екран случки за хора, без да ни пука за съдбата им. Страшни неща. Неща, които ни объркват. Стрес, с който се оправяме сами. Дори зад смислените каузи заставаме лицемерни като пред обектив на фотоапарат.
Селфи!
Хванали сме се гуша за гуша, отстоявайки аморалните си депресии, отегчения, вкопчени в идеята, че за всичко са виновни другите. Водим егоистичен живот, в който уважението към личността на човека срещу нас е сведено до абсолютната нула.
Кота нула за толерантността. Минус първо ниво за съпричастност.
Зашеметени от измамни успехи, искаме все повече. Носим се на гребена на вълна, която ни люшка между измамата да останем себе си и способността да застанем очи в очи със собствената си съвест.
Нищо не струва повече от честта. Сега тя е безценна, защото е на път да изчезне завинаги. Достойните не се бутат между шамарите на евтиния възторг. Те вече нямат нито сила, нито глас да изразят мнение. Превърнаха се в невидима тъга за свят, който вече не е същият.
Ако търсиш любовта сред възможността да си заобиколен от вещи, ти си обречен на нелюбов. Ако приятелството се изразява в експлоатация на нечия доброта, за да постигнеш собствени цели, самотата е неизбежна. И то онази самота, която не носи приятния покой на самодостатъчност. На малцина е отредено да бъдат добра компания на самите себе си.
Вгледайте се в очите на другите. Техните погледи, макар и позабравили да мечтаят, още имат нужда от добра дума и жест. Не позволявайте инертността да съсипе живота ви. Пясъчните часовници могат да бъдат чудовищни. До последната прашинка пясък трябва да останем хора.
В това е смисълът да водим живот на човешки същества. Не само на 16 ноември.
Добромир Банев
Снимка: Валентин Иванов-sValio
ARTday.bg
